Справедливостта е най-висшата
от всички добродетели
Цицерон
Когато хората дискутират ежедневните събития и проблеми в икономическата действителност, най-често употребяваните понятия и величини е нормално да бъдат: нивото на работната заплата, цените, покупателната способност, нивото на жизнения стандарт и изобщо всичко, което влияе върху нивото на доходите. Това естествено е повече от нормално, но е добре, когато в един подобен дебат излаганите възгледи са подплатени със съществени факти и не подценяват старанието и труда на хората, опитващи се гореспоменатите величини да бъдат най-близко до онези размери, които хората смятат, че са приемливи за тях.
Това, разбира се, никога не ще бъде факт но тук аз говоря за такова общество, в което всеки от нас да търси своето място, задавайки си въпроса: какъв е моя принос да изглеждат нещата както бих искал?
Най-често обаче в подобни ситуации ставаме свидетели на издаването на присъди за прегрешенията на един или друг участник в икономическия градеж.
Винаги съм смятал, че ако в частност всеки от нас заспивайки вечер си дава сметка и знае как би искал да изглежда на другия ден, било то на работното място, в обществото, в семейството, училище или където и да било, планира за себе си поне в близко бъдеще и следва неизменно своите цели, нещата биха изглеждали по различен начин.
Възрастта, в която всеки от нас избира пътя, който ще следва през своя живот (,,какаъв искам да стана като порстна”) несъмнено е в периода между 15 и 19 години. Тогава, когато избираме дали ще се образоваме, или не, в коя област, какво ни харесва, какви искаме да бъдем, как бихме искали да изглеждаме един ден. Ако всичко това ни е известно навреме, шансът всеки от нас да се реализира в избраната област ще бъде максимален.
Спомням си един въпрос на човек, страдащ от съществуващите трудности в заобикалящата ни действителност.
Не е ли по-добре, ме попита човекът, сега, когато получавам 1200 лева сиренето да струва 2.50 лв? Разбира се, че ще бъде по-добре, но при положение, че преди 2 год и 6 месеца същият този човек за това, че участва в производството на ел. крушки както и сега е получавал 260 лева, а сиренето и тогава е струвало близо 3 лева, аз питам нямаше ли още тогава въпросът му да бъде по-актуален?
На тази тема и по подобни въпроси са се изписали тонове хартия, но има неща, които още дълго време ще останат неразбрани за по-голямата част от хората. Тъй като става въпрос за обективността аз от своя страна се питам, дали в повечето случаи самите ние не искаме да приемем фактите в действителност, а това да води до неразбирането?
Ако същият този човек се запита сам дали това, което прави е това което умее най-добре, ще разбере, че има възможности, при които с труда си може да допринася още повече за себе си за средата в която работи, обществото и страната, в която живее. И когато до този извод стигнат повече хора, може вече да се помисли и за това дали в онези 1200 лв не биха могли да се поберат повече килограми сирене?
В подкрепа на това си виждане ще се върна 220 години назад в онези времена при Адам Смит, примерът с производството на топлийки, за скотовъдното племе и направата на ножиците очертават насоките на различните професии и ползата от разделението но труда.
Сега, когато при толкова малкия избор, който хората имат при съществуващото ниво на безработица и при положение, че в близко бъдеще тенденцията няма да се промени, едва ли някой разчита само на тясната специализация.
Живеем във време, когато отличен заварчик се препитава като нощен пазач, лекар като таксиметров шофьор, счетоводител -като вестникар, но не смятам, че това е повод хората да не бъдат реалисти и обективни в отношенията си.
Реакцията у всички нас, когато става въпрос за ред задължения е почти една и съща, но какво става тогава, когато стоим и от двете страни?! Едва ли ще има размер на данъците, който да ни хареса, цена на услуга, която да ни се стори по джоба и, стока която да сме продали на изгодна цена (отнася се в общ план).
В живота хората непрекъснато преминават от едната в другата страна, на продавачи и купувачи на стоки, задоволяващи физически и психологични потребности, безценни и ценни, продават морал и купуват идеи, надежди и винаги всеки е прав.
Пристрастията (в спорта, в изкуството), религията, политическата принадлежност и различията при тях понякога (а според мен в повечето случаи) правят нещата да изглеждат не както са замислени.
Когато хората заемат позиции на различни полюси неизбежно стигат до противоречия. Продуктите на труда (интелектуален, физически) създавани в продължение на години могат за минути да бъдат обезсмислени, подценени и пратени в забвение от едни и възприети като спасение от други хора не познаващи се и не знаещи за съществуването един на друг, но все пак тези хора да изповядват една и съща религия, да са от една и съща партийна окраска или дори от един и същ футболен отбор. Известните различия биха могли да се породят на хиляди километри разстояние в спорове и дебати независими един от друг. Субективизма не е и няма да бъде чужд на всеки водещ някакъв спор но стремежа на разума трябва да бъде насочен към посока в която да се гледа на нещата след предварително направени обективни сравнения. Ако се избягват различаващите ни фактори и се подхожда (било то от толерантност или дори от лицемерие) е напълно възможно да се стига по-често до консенсус, да се харесват неща които по-рано са били дори незабележими.
За да умее човек да разбира другите и да преодолява бариерите към сърцата, умовете и мислите им, трябва да притежава солидна култура на поведение и общуване.
Ако потопени в един непрекъснат стремеж хората постепенно губят онова чувство за ориентация и попадат там, където всички техни идеи ще им се струват или изглеждат като отражение в криво огледало, то тогава ще ни бъде все по-трудно да откриваме онези събеседници, които да олицетворим с обективността и всички онези качества, които притежават хората, наричани от нас реалисти. Присъствието ни в реално заобикалящата ни среда и отношението ни към нея безспорно ще определя бъдещите ни действия и намерения, но е добре човек да знае, че средата е с доминиращо влияние върху индивида, а не той с такова върху нея! Големите обеми информация, която ежедневно ангажира съзнанието ни понякога е пречка да отдаваме значение на по-важните в действителност проблеми, само инстинкта ни за самосъхранение не е достатъчен в борбата, която всеки от нас води по стръмния си житейски път. Натрупаният опит несъмнено е голям плюс у нас, хората, но когато условията неволно станали пречка за натрупване на съответния опит са трудно променими в дадената ситуация и избора, както вече разбрахме е малък, търсещият изява в нова било то и непозната област, следва да бъде оправдан и евентуално новите добри постижения (ако има разбира се, такива), оценени (независимо от различните възгледи) както подобава!
Човешката природа и темперамент са необятни, но в крайна сметка сме свикнали да наблюдаваме няколко типа стил на поведение и именно около и от тях изграждаме своите мнения, възгледи, координираме своите действия, повлияваме се и неволно или не повлияваме на хората, събитията и процесите в живота.
Свикнали веднъж да смятаме, че е нормално да защитаваме собствените си позиции, е добре да знаем, че срещу нас ще се изправи винаги някой, който също като нас ще отстоява своите позиции. Това, разбира се, е повече от нормално, но в края на краищата за добро или за лошо ние пак ще стигаме до онези отправни точки на нашето съзнание, там, откъдето се зараждат нашите идеи, били те погрешни, или не. Сами ще се опитваме да си наложим като най-правдоподобно онова, което е най-близко до нашите възгледи и всичко това ще бъде разбира се, естествен стремеж да доказваме на останалите, но първо сами на себе си, че всичко онова, което ни съпътства в нашето ежедневие, е само плод и в резултат на погрешните виждания на хората, които в настоящия момент са на другия идеен полюс.
В общуването се проявява особен емоционално-морален ток, който може или да ни възвеличи, да повдигне самочувствието, или дълбоко да ни нарани.
След всички тези разсъждения съм склонен да смятам, че все пак хората са тези, които рано или късно стигат до изводи, каращи ги да си дават сметка малко или много за постиженията на другите, независимо от собствените ни възгледи. Тук на помощ и в подкрепа на моите думи идват и онези мисли на Джон Мейнард Кейнс”, че подържайки дълго време теории, които човек в последствие усилено атакува, не би трябвало да отхвърля техните силни страни”. Учудващо е в колко глупави неща човек може понякога да вярва, ако разсъждава прекалено дълго сам, особено в икономическата теория и пред редица други хоризонти, които поглъщат и завладяват човешкия разум. Тласкайки ни към противоречия, идеите, погрешни или не, са по-силни, отколкото по принцип се смята. И всеки, който отхвърля теориите, само следва своя лоша теория!!!
